Да полетим?

В птичия двор се провеждали тренировъчни полети. Мама Гъска учела децата да летят.
-Колкото по-добре се засилите, толкова по-лесно ще излетите. Дръжте главата изправена, протегнете клюна напред. Започнете да бягате бързо и силно да размахвате криле - наставлявала ги тя.
Но колкото и да се стараели гъсочетата, опитите им завършвали с падане на земята.
Тогава до тях се приземила голяма, красива птица.
-Хайде да питаме нея как се лети - започнали да се наговарят помежду си гъсочетата. - Мама учи, а сама не може да лети. А тази птица лети, макар че не е дребна като врабче.
-Първо, - започнала да отговаря охотно птицата - бягайки, отпускате клюновете си надолу, за да видите пътя. Вие се боите да не паднете, но там, накъдето е насочено вниманието ви, ще се озовете в крайна сметка. Ето защо забивате клюнове в земята.
-Винаги съм им казвала, - намесила се гъската - клюнът трябва да се държи изправен!
-А Вие как го правите? - попитало птицата малко симпатично гъсоче.
-Как ли? - птицата погледнала откритото лице на гъсочето, чистия му поглед и казала с усмивка: - Добре, ще се опитам да ти обясня. Погледни небето, погледни колко е красиво. Така ти се иска да се гмурнеш в него. Някаква тайнствена, възхитителна сила те зове натам. Нещо вътре в теб се устремява към небето толкова силно, че крилете ти сами започват да се размахват, за да подпомогнат полета.
-Все едно падаш в небето? - замечтано попитало малкото гъсоче.
-Нещо подобно - засмяла се птицата.
-Но какво мътите главите на децата?! - възмутила се гъската. - Кой там във Вас седи и започва полета, издигайки Ви в небето?! Всичко това са глупави фантазии!
После погледнала строго към гъсочетата:
-Деца, елате тук! Така, да продължим. Изправяте главата, клюнът напред, започвате да бягате бързо и махате с крила.
Голямата птица погледнала бягащата гъска, въздъхнала, вдигнала поглед към небето и леко оттласквайки се от земята, полетяла нагоре. Гъсочетата гледали със завист колко изящно и непринудено го прави. Издигайки се високо в небето, птицата им помахала с крило, все едно казвала: "Догонете ме!"

Вътре във всеки от нас има сила, готова да излети, но не всеки е готов да отвори клетката.

Юрий Попович