Показват се публикациите с етикет притча. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет притча. Показване на всички публикации

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Хейлим - тайната на успеха (продължение)


"Направи хейлим твое жизнено правило и ще постигнеш успех." С тези думи султанът изпратил поета да си върви.

И идва моментът да обясня, какво пише под черта за думата "хейлим", а именно: "Изразите "умението да бъдеш приятен", "да предизвикваш доверие", "да печелиш нечие благоразположение, като се преструваш" едва ли предават цялата палитра от значения на тази арабска дума." Знам, че ще има разочаровани, но това е животът. :)

По пътя към хана младият човек дълго размишлявал върху този необичаен съвет. И изведнъж го осенила идея ... На пуста улица срещнал богато облечен гръцки свещеник и с остри заплахи го принудил да разменят дрехите си. Като се прибрал, стоял в стаята си толкова дълго, колкото било необходимо, за да порасне косата му достатъчно, за да мине успешно за православен свещеник. 
Когато това станало, се обърнал към мюсюлмански шейх с молба за лична аудиенция. Когато шейхът го приел, "свещеникът" разказал следното:
- От три дни сънувам един и същи сън. Явява ми се един почтен човек с такава и такава външност, облечен така и така (от описанието, което дал, всеки образован мюсюлманин би познал пророк Мохамед) и ми казва, че е изпратен да ме посвети в истинската вяра. След това започва да чете някаква молитва и ме кара да я повтарям заедно с него, докато не я науча наизуст. Накрая, като я научих, ми каза, че трябва да дойда при теб, за да получа по-нататъшни указания.
След тези обяснения нашият хитрец гладко изрецитирал първата сура на Корана. Поразеният шейх му задал няколко тривиални въпроса, на които гостът отвърнал като по вода. По всичко личало, че е православен свещеник, на който сам пророк Мохамед.е решил да преподава основите на исляма. Това бил най-любопитният случай за обръщане в нова вяра, за който шейхът бил чувал през живота си и охотно приел посетителят да остане в дома му, за да му помага в обучението и да го напътства духовно.
На следващата сутрин мнимият свещеник разказал, че отново бил посетен насън от пророка и като доказателство изрецитирал втората сура на Корана, която се състояла от 286 строфи, без да допусне нито една грешка. Шейхът бил поразен до дъното на душата си. Поканил други мюсюлмански духовници да го посетят на сутринта, за да видят с очите си невероятното обръщане. Когато пред тях без грешка младежът изрецитирал третата сура и гладко и вярно отговорил на всичките им въпроси, всички се убедили, че са свидетели на истинско чудо.
Вестта се разлетяла като вятър из Истамбул. Трогнати мюсюлмани засипвали шейха с подаръци, които той охотно делял с ученика си. 
Когато султанът чул за "чудото" и разбрал кога се е случило, го споходили съмнения и заповядал новоизлюпеният мюсюлманин да се яви при него. Познал го от пръв поглед и сурово поискал обяснение.
- Ваше Величество, посъветвахте ме да приема хейлим за свое жизнено правило и аз намерих този съвет за много удачен! - казало момчето.
Султанът се разсмял и пратил да съобщят на шейха, че той лично ще поеме по-нататъшната грижа за повереника му. Назначил младежа за свой личен секретар и постепенно той се издигнал до най-високите етажи на властта.
Оттогава на Изток казват: "Вземи хейлим за правило и ще преуспееш". А понякога просто: "Целувай кучето по муцуната дотогава, докато получиш от него каквото ти трябва".

палестинска приказка


Хейлим - тайната на успеха

Някога, много отдавна, в едно градче живял младеж, известен със своята образованост.
Той завършил знаменития каирски университет Ал Азгар, бил магистър на всичките седем науки, говорел седем езика, бил ненадминат калиграф, поет - дотолкова съвършен, та приятелите му твърдели, че стиховете му са достойни да бъдат гравирани на вратите, водещи към Каабата в Мека, и дотолкова ерудиран учен, че се ползвал с привилегията да носи широк тюрбан, която имали само високо образованите люде.
Независимо от всичките си достойнства, той не успял да заеме достойно място в живота, защото нямал влиятелни роднини, които да му помогнат да се издигне. Това не го смущавало. Младежът бил амбициозен и решил сам да завоюва внимание и похвала от страна на султана и като следствие - богатство и по-добро положение в обществото.
С тази цел той написал чудесна поема във възхвала на великия хан, повелител на всички правоверни, властващ над араби, перси и римляни и чиято слава се простирала на седем континента и зад седем морета. Юношата изпратил одата си на султана, като за да откупи благоволението на всички чиновници, през чиито ръце трябвало да мине, за да стигне до повелителя, продал почти всичко, което притежавал.
Младият човек хранел големи надежди за облагите, които би могъл да получи, благодарение на своите стихове. Затова преживял голям душевен срив в деня, в който местният управник го повикал да му връчи срещу подпис получените от държавната хазна 50 динара, а когато поетът се явил, сухо го информирал, че удържа 40 динара в отплата на жалбите на разни чиновници, а 5 динара задържа за себе си. Шейхът намерил предлог да задържи още 3 динара и в резултат, младият човек получил всичко на всичко 2 динара. Нашият герой бил упорит по характер и успял да надмогне отвращението си от всичко случило се и да напише втора поема, даже по-добра от първата. След това се отправил директно към Истамбул, без да се доверява повече на посредници, за да сложи лично произведението си в нозете на султана.
Когато пристигнал, отседнал в един хан, за да си почине вечерта. А на сутринта, след като привел облеклото си в приличен вид, се отправил към джамията, която ежедневно посещавал повелителят. Причакал го на входа и падайки в краката му, поднесъл своята поема. Падишахът я приел благосклонно и след като излязъл от джамията, поканил младежът да го придружи в двореца. Там прочел стиховете, които намерил за доста приятни, и връчил на момчето 10 динара от личната си хазна. Виждайки разочарованието, изписало се на лицето му, господарят поискал да разбере на какво се дължи. Младият поет паднал в краката му и развълнувано разказал историята си, как разпродал цялото си имущество с надеждата да се сдобие с богатство и положение в обществото и как мечтите му били попарени в последствие.
- Синко, - ласкаво казал султанът - бъди доволен от това, което получи! Аз мога да ти дам повече пари, но това единствено ще ти създаде нови проблеми, като привлече вниманието, завистта и недоброжелателството на другите. А в добавка, аз ще ти дам нещо много по-ценно от всички таланти и знания, които притежаваш - ще ти разкрия тайната на успеха в живота. Тя се заключава в една-единствена арабска дума - думата "хейлим"!

Следва продължение ... :)


вторник, 29 ноември 2011 г.

Притча за човешката глупост

Една индийска жена работела на строеж. На главата и трупали тухли и тя ги носела от единия край на строежа до другия. Работата била изтощителна, а времето горещо. В някакъв момент тя залитнала от умора и тухлите се разсипали. Жената не можела да ги натовари обратно без чужда помощ, седнала на земята, разплакала се и от все душа започнала да се жалва на бог от съдбата си. 
Бог не издържал мъката и, явил и се и я попитал:
-Кажи с какво да ти помогна? Готов съм да изпълня всяко твое желание.
Тя избърсала сълзите си и го помолила:
-Господи, нареди обратно тези тухли върху главата ми!

Използвайте възможностите пълноценно! :)

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Внимавайте как инвестирате!

Това се случило по времето, когато още нямало писменост. Тогава живял принц, който бил омагьосан и можел да произнесе само една дума за годината. Ако през цялата година не продума нито веднъж, на следващата можел да каже две и т.н. 
Един ден срещнал прекрасна принцеса със златни коси, алени устни и сини очи, в която се влюбил безумно. Но трябвало да чака две години за да и каже: "Скъпа моя!"
В течение на тези две години решил да и признае, че я обича. За това му било нужно да изчака още три години. А през тези три години решил да и предложи да се омъжи за него, за което трябвало да изчака още три години.
И ето, минали осем дълги години от първата им среща. Те се видели отново и принцът отвел девойката на най-романтичното място в кралството си. Избирайки подходящ момент, той произнесъл с всичкия драматизъм, на който бил способен:
-Скъпа моя, аз те обичам! Стани моя жена!
Принцесата го погледнала въпросително, повдигнала една руса букличка от ушето си и попитала:
-Какво?

вторник, 22 ноември 2011 г.

Все дяволът виновен

:) Реших, че е справедливо да изложа нещата и от тази страна и да приключа серията. 

Имало един човек, който за грешките, които правел или за несполуките си в живота, все дявола кълнял.
Дотегнало най-после на дявола от тези клетви и решил да си отмъсти и да го поучи. Един ден човекът впрегнал биволите си в колата и тръгнал на път. Но като минавал край едно кафене, отбил се в него и пуснал биволите сами да карат, без да размисли, че могат да направят някоя пакост по пътя. Дяволът разбрал, че биволите без водач ще направят някоя пакост, затова решил да засрами нехайния човек пред всички мъже и жени, които били събрани около една чешма и чакали ред да си напълнят стомните и менците.
Дяволът се превърнал на човек и се приближил до тях.
- Виждате ли ме, бре хора, или не ме виждате? - попитал дяволът.
- Виждаме те, та какво от това?
- Като ме виждате, искам да знаете, че аз съм дяволът. Ето, сега ще се преобразя, а после пак ще стана човек.
Каквото казал - направил го. Някои от жените и мъжете се поуплашили.
- Не се страхувайте. Превърнах се на човек, за да засрамя оногова, който постоянно мене кълне за своите грешки. Нека да разбере, че не съм аз виновен за неговата небрежност. Нà, гледайте сега - пуснал биволите си сами да водят колата, а той си пие кафето спокойно. В това време зажаднелите биволи се отбили от пътя и се втурнали към чешмата. Наскачали да ги спрат, но било късно - те изпотрошили стомните и изпотъпкали менците.
Вдигнала се врява:
- Сега нали виждате, кой е виновен?
Дочул врявата и се затичал стопанинът, който кълнял дявола с люти клетви:
- Ях, дяволе, дяволе, пак ми направи голяма пакост. Проклет да бъдеш!
- Да се пукнеш! Не те е срам, все мен да кълнеш - отговорил дяволът. - Попитай тези хора кой е виновен. Ти не си отваряш очите, а дяволът виновен!
Жени и мъже с кобилици набили небрежния, който оттогава поумнял.

българска народна приказка


неделя, 20 ноември 2011 г.

Казанджия-калайджия


Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: "Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия".
И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се - нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат - един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.
- А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става - трябва човек да се мъчи, докато сполучи.
Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:
- А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.
При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:
- Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?
- Не, не го калайдиса. Да го вземе дявола и казана, и майстора! - рекъл калфата.
- Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не - едно от двете!
По два-три пъти на ден все така се надсмивал дявола на калфата, когато дохождал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.
Една привечер калфата отишел пак за вода, а дяволът го запитал:
- Е, калфа, калайдисахте ли казана?
Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:
- Е, пукна дявола, калайдисахме го.
Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:
- Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?
- Който ни го каза - каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?
Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкана и обадил на майстора, какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.
Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.
Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:
- Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!
Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: "Кой ви каза да турите нишадър в калая", от голяма мъка се пукнал и осмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише - когато калайдисват - и ще се увери.

българска народна приказка

 Източник

понеделник, 14 ноември 2011 г.

Молитва за злато

Казали на едного, че ако се моли на Бог едно денонощие за каквото и да е, той ще му го даде. После му дали една купчина боклук и го накарали да повтаря 24 часа:
-Превърни тази купчина в злато, превърни тази купчина в злато, превърни тази купчина в злато ...
И той се молил. Повтарял това десет часа, дванадесет часа, шестнадесет , двадесет, двадесет и един, двадесет и два, двадесет и три. На двадесет и четвъртия вече бил ужасно изтощен и казал:
-Е, добре, щом боклукът няма да се превърне в злато, нека поне се превърне в желязо. Какво пък, и желязо не е лошо ...
И боклукът се превърнал в желязо.

индийска притча  

Лично за себе си до тоя момент не съм намерила промисъл, полагайки безуспешни опити да постигнем нещо, кога е правилния момент за редакция на плановете ... :)

петък, 15 юли 2011 г.

Какво ще правиш утре?

Един военачалник попитал цензора Метел Македонски:
-Какво ще правиш утре?
-Ако заподозра, че ризата ми е научила какво ще правя утре, и нея свалям и изгарям - отвърнал той.

Петър Берон "Рибен буквар"

понеделник, 4 юли 2011 г.

Лекарят и неговият ученик

Провокирано от публикацията на Рая "Нямате пари? Малко крадете" :)

Това се случило отдавна. Във времена, когато нито теб, нито баща ти, нито дядо ти още ги е имало на света. Тогава България управлявал цар Борис. Живеел в голям дворец в град Плиска. И като у всеки цар имал на служба придворен лекар. За него ще бъде и нашият разказ. Наричали го Василий, казвали, че е от гръцки произход. Бил учен и изкусен в работата си. Всяка болест можел да разпознае, за всеки недъг да изготви лек. При кого бил изучил лекарското изкуство ние не знаем, но сам за цял живот никого не обучил. Живеел сам като бухал в хралупата си и от всички пазел своите тайни. Даже слуги не държал, да не надничат как приготвя лекарствата, да не отнесат и троха от неговата мъдрост. Приличал на сандък със съкровища, заключен със здрав катинар. Но и за тази ключалка се намерил ключ.
Дошъл веднъж при лекаря глухоням момък, започнал да стене жално и да показва с ръце, че е готов да му служи за късче хляб. А лекарят Василий бил и скъперник в добавка. Взел момъка на служба. Мислел си, няма нужда да му плаща, щом е готов да работи за едната прехрана, а освен това каквото и да види и разбере не може да го разкаже на другите.
Лекарят не знаел, но ние знаем и вие ще узнаете. Живеел преди този момък Радомир в бедно рибарско селище край морето. Имал зорки очи, тънък слух и остър език. И от ум не бил лишен.
Още от детството си искал Радомир повече да види и да узнае. Отраснал и напуснал родното място. А когато пристигнал в Плиска и научил за лекаря Василий, веднага решил: "Това е работа за мен! Ако не успея да надхитря стария лисугер, значи нищо не струвам!"
Престорил се на глухоням и то така ловко, че при цялата си вещина лекарят не разпознал измамата.
Седем дълги години прослужил Радомир при лекаря Василий. Стривал треви, сушил корени, правел настройки от цветове. А когато метял пода и миел колбите, слушал и запомнял тайните рецепти, които лекарят си мърморел под носа. Нощем прелиствал дебелите книги в кожени подвързии.
Изминали още седем дълги години. Започнал Василий да го взима със себе си при болните. Доверил му се да пуска кръв, да слага пиявици, компреси да налага. Научил се Радомир болестите да познава, узнал коя от какво произтича и как се лекува. Така научил тайните на лекарското изкуство, със заключени съкровища се сдобил. А крепката, млада памет и светлият му ум ги приумножили.
За всичките четиринадесет години Радомир не произнесъл нито дума, нито веднъж не се издал, че живият звук от мъртвата тишина различава.
През това време отраснала дъщерята на цар Борис, Марина. Живото момиченце пред очите на всички се превърнало в красавица - бяла като сняг, румена като роза, ясно слънце в безоблачното небе.
Царят душата си давал за нея. От полъха на вятъра я пазел, желанията и предугаждал. А и всички в двореца я обичали, не само заради красотата и, но и за добрия и нрав.
Веднъж принцеса Марина се разхождала с приятелки в градината. Решили да играят на криеница и тя се скрила в гъст храсталак, така че никой да не може да я намери. Чакала да открият и не усетила как я оборил съня. Кратко поспала, слънцето едва успяло една мравешка крачка да направи. Но на бедата и толкова и стига! Събудила се друг човек. Главата и се въртяла, тялото - сякаш го трошат.
От този ден започнала да чезне принцесата. Алените рози на бузите и повехнали, ясните очи помътнели. Ту жар, ту студ я обземали. Все я боляла главата.
Лекарят Василий всякакви лекарства опитал. Нито едно не помогнало. Принцесата непрекъснато се влошавала. Вече и от постелята не се надигала, само лежала със затворени очи и стенела.
Царят обезумял от мъка. Лекарят не знаел какво да направи. А Радомир разпознал загадъчната болест, но се страхувал да не хвръкне главата от раменете му. Една дума да каже и ще разруши това, което градил четиринадесет години.
Захванал се Василий да приготвя нова отвара. Десет билки смесил, прах от девет редки минерала добавил. И после се замислил ... Какво да прави по-нататък?
Тук Радомир се решил. Приближил се до лекаря и започнал да показва със знаци. Докоснал темето, а после ушите си. Махнал капака на гърнето с отварата и започнал да жестикулира все едно казвал: "Излей я!"
Блеснали радостно очите на лекаря, разбрал знаците на помощника си. И в същото време злобно смръщил вежди, защото проумял, че младежът вече знае всичките му тайни.
"Е, нищо! - казал си лекарят. - Каквото е научил, научил! Така и ще умрат с него знанията, които е откраднал от мен. Та той е глух и ням. Кой друг може да разбере това, което е научил?!"
Излял Василий отварата и се отправил при царя.
-Разбрах какво измъчва дъщеря ти - казал му. - Има едно единствено средство, което може да и помогне ...
-Какво се бавиш тогава? - викнал царят.
-Почакай, царю! - отвърнал лекарят. - Това средство е като подхвърлена нагоре монета: от едната страна е здравето, от другата - смъртта. Никой не може да каже на коя от тях ще падне.
Заплакал цар Борис и казал:
-Да питаме дъщеря ми. Каквото тя каже, това и ще направим.
Царкинята даже не отворила очи, само прошепнала:
-Да става каквото ще! Повече нямам сила да търпя тези мъки! Повери ме, татко, на лекаря.
-Чу ли? - обърнал се царят към Василий. - Започвай!
-Думата на царя е закон! Но ми дай защитна грамота, че ако царкинята почине, няма да излееш гнева си върху мен.
-Ще ти дам такава грамота - съгласил се царят. - И още ще напиша, че ако върнеш живота на моето гълъбче, ще изпълня произволно твое желание.
Лекарят Василий винаги взимал немия слуга със себе си при болния, но този път му показал със знак да излезе. Двамата с царя останали в спалнята на царкинята и залостили вратата.
Василий и дал сънна отвара и зачакал да заспи дълбоко.
А Радомир по вита стълба се изкачил на тавана и през един отвор слушал и наблюдавал какво се случва долу.
Марина заспала толкова дълбоко, че изглеждала като мъртва. Василий взел остър нож и направил разрез зад бялото и ухо. Какво се показало? Огромен кърлеж се бил впил в мозъка на принцесата. Той я измъчвал ден и нощ.
-Ето - казал лекарят на царя - причината за болестта на дъщеря ти. Пропълзял е в главата и през ухото, когато е заспала в градината. Дръж се царю! Сега ще се реши ще живее ли дъщеря ти.
И Василий приготвил клещи да извади кърлежа. Но отгоре се раздал глас:
-Спри, учителю! Така ще я погубиш!
Вцепенил се царят и ръката на лекаря с щипците сякаш окаменяла. А гласът отгоре продължил:
-Не се страхувайте! Аз съм слугата на лекаря. Чуй какво да направиш, Василий! Накали до бяло игла и я забий в коремчето на кърлежа. Челюстите му ще се разтворят и крачетата му ще отслабнат. Тогава го вади.
Лекарят това и направил.
Царкинята веднага започнала да се връща към живота. Спяла дълбоко, както и преди, но дишала равномерно и на бледите и бузи се появила руменина.
Лекарят затворил раната, намазал я с благовонни масла и я превързал с чисто платно. После казал на царя:
-Сега и е нужно само едно лекарство - спокоен сън. Не я будете, докато сама не се пробуди.
И двамата тихо излезли от спалнята.
На следващия ден царкинята се усмихвала. На по-следващия поискала да яде. А на третия станала от постелята.
И наредил царят да извикат лекаря и неговия слуга.
-Думата ми е твърда като елмаз. Кажи какво желаеш в отплата и ще го изпълня.
-Нареди да убият слугата ми!
Помрачило се лицето на царя.
-Поискай нещо друго! - казал той. - Дадох ти твърда дума, но до постелята на дъщеря си се заклех, че ще наградя и слугата ти. Вие двамата бяхте като крилата на една птица, която върна живота на детето ми.
-Царю, имам грамотата ти! - настоял лекарят.
Тук напред пристъпил Радомир.
-Позволи ми и аз да кажа нещо, царю! Знам, че Василий няма да отстъпи. Той иска смъртта ми. И ти не можеш да не сдържиш своето обещание. Да направим така: лекарят да приготви отрова и аз ще я изпия, но ако оцелея, аз ще приготвя отрова и искам той да я изпие. Така ще бъдат изпълнени и двете ти клетви.
-Съгласен съм! - казал царят, а наум си помислил: "Жалко и за двамата, но няма какво да се направи! Който излезе жив от това изпитание, значи е най-изкусен в занаята. Той и ще бъде царски лекар."
Сутринта Василий донесъл отровата, която варил цяла нощ. Пред очите на царя Радомир изпил чашата до дъно. Изпил я и попитал лекаря:
-Колко ще живея?
-До вечерта ще си мъртъв! - злобно отвърнал той.
-Довечера ще дойда - засмял се Радомир - и ще донеса отрова за теб. А ти, царю, заповядай на домочадието си да не доближава до вратата и прозорците на стаята ми. Смъртоносни ще бъдат даже разредените пари от отровата ми.
Василий заскърцал със зъби:
-На залез слънце няма да те има! Няма да ми се наложи да пия отровата ти.
-Жал ми е за теб, учителю! - засмял се слугата отново.
Когато слънцето се скрило зад хоризонта, Радомир се явил пред царя.
-Жив и здрав съм, царю! Сега гледай! - казал той и взел една празна чаша от масата. - Ще я напълня с отрова, за която няма противоотрова, защото не е отрова.
С тези думи Радомир напълнил чашата от фонтана, който бълбукал в центъра на залата.
В този момент вратите се отворили и влязъл лекарят.
-Проклятие! Ти си разпознал отровата ми и си успял да я обезвредиш.
-Така е! Ненапразно бях твой ученик!
-Но не забравяй, че аз бях твой учител! Да премерим сили за последен път.
-Аз не искам смъртта ти, както ти искаше моята. Ето какво ще ти кажа. Ако разпознаеш отровата, ще бъдеш спасен. Ако не, ще умреш от първата глътка. Вземи!
И Радомир му подал чашата.
Василий я поел и побледнял. Отровата нямала нито цвят, нито мирис. С трепереща ръка поднесъл чашата към устните си, отпил и паднал мъртъв. Страхът го убил!
Така свършил този спор.
Радомир станал придворен лекар. Много години проживял, много хора изцелил. И оставил след себе си трима ученици, на които предал всичко, което сам знаел.

понеделник, 27 юни 2011 г.

Пари при пари отиват

Един селянин чул поговорката "Пари при пари отиват" и решил да провери дали е вярна. Отишъл до дюкяна на един сарафин и надникнал през прозореца. На масата вътре били наредени на купчинки сребърни и златни пари. Извадил единствената си медна монета, проврял я през един процеп в стената и започнал да бае: "Парички, парички, елате при моята паричка!" Но не щеш ли монетата се изплъзнала от потните му пръсти и се търкулнала вътре в дюкяна. Ядосал се селянинът и си тръгнал.
По пътя срещнал един старец.
-Защо си разгневен, човече? - попитал го старецът.
-Как да не съм разгневен, дядо! Чух, че пари при пари отивали. Реших да проверя дали е вярно. Но не само, че не е, ами загубих и единствената си монета.
И разказал какво се е случило.
-Че как да не е вярно, синко! - засмял се старецът. - Твоята паричка е отишла при тези на сарафина, защото са повече.

народна приказка

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Притча за победата

В тъмната нощ царят предвождал воините си в поход. Пътят бил дълъг и труден. Воините губели сила, а и в непрогледна нощ и страхът е по-силен. Започнали да роптаят, но царят сурово наредил да продължат напред без забавяне и отмора. На зазоряване извършили изненадваща атака и поразили врага.
След битката царят ги попитал, в кой момент от нея са победили. "Когато нападнахме" - радостно възкликвали едни. "Когато хвърлихме копията" - твърдели други. "Когато опънахме лъковете" - отговаряли трети.
-Не, - казал царят накрая - победихме още през нощта, когато надмогнахме страха и слабостта си!

сряда, 15 юни 2011 г.

Вашият Бог е под петата ми

Веднъж Бахаудин Накшбанди присъствал на събрание на ислямски богослови. Помолили го да се включи в дискусията за религията. И той казал: "Вашият Бог се намира под петата ми".
Вдигнал се невероятен шум. Много искали Бахаудин да бъде наказан със смърт за богохулството си или да бъде признат за луд.
Изправили го на съд, председателстван от главата на теолозите. Събрала се тълпа от стотици хиляди души. Попитали го поддържа ли твърдението си.
-Да, - повторил той силно - вашият Бог е под петата ми.
Помолили го да обясни и той казал:
-Смъкнете десния ми сандал и там ще намерите отговора.
Когато смъкнали сандала му, в задната част лежала една монетка. А председателят на съда признал на всеослушание, че суфият им е дал добър урок.

суфийска притча

понеделник, 6 юни 2011 г.

Старицата и лекарят

Една старица имала проблеми със зрението и повикала лекар, с уговорката да му плати при успешно лечение. Той мажел очите и с лекарство и всеки път, докато тя стояла още зажумяла, отнасял по нещо от дома и. Когато не останали повече вещи, които да го съблазняват, приключил лечението и поискал да му заплати. Пациентката отказала и той я завел при архонта. Там тя обяснила, че е обещала да заплати, ако лекарят излекува очите и, но след лечението започнала да вижда не по-добре, а по-зле.
-По-рано виждах у дома всичките си вещи, - казала старицата - а сега не виждам нищо.

Езоп

вторник, 17 май 2011 г.

Как се управлява голяма и разнородна държава

Когато наследил властта над Коринт от баща си, Периандър се сдружил с милетския тиранин Тразибул. Веднъж пратил вестител да го попита как се управлява голяма и разнородна държава. Тразибул извел пратеника извън града. Навлезли в една житна нива. Тиранинът разпитвал пратеника за незначителни неща и междувременно скубел класовете, които били пораснали над останалите, хвърлял ги на земята и ги стъпквал, без да погледне надолу. Вестоносецът недоумявал защо Тразибул постъпва по този начин, а още по изумен бил, когато го отпратил без никакво напътствие.
Върнал се обратно и разказал за случилото се на господаря си. Периандър обаче проумял съвета на Тразибул - да убива всички граждани, които стърчат над останалите.

по Херодот

Разказвам историята в този блог, защото някои мениджъри, неспособни да осигурят добра реколта в поверените им ниви, много успешно използват тая тактика, за да свалят отговорността за резултата от себе си. :)

неделя, 8 май 2011 г.

Галоши на главата

Веднъж при мъдрец дошъл на гости негов далечен родственик, който имал работилница за галоши.
-Как върви работата? - поинтересувал се мъдрецът.
-Слава Богу, - отвърнал родственикът - миналата година продадохме много галоши и имахме голяма печалба.
-А животът как е? - попитал мъдрецът.
-Животът - нищо особено - казал гостът. - Последния месец времето беше лошо, непрекъснато валеше дъжд, а дъждът означава, че на хората ще им трябват много нови галоши ...
-А какви са ти плановете за бъдещето? - прекъснал го мъдрецът.
-О, планирам да отворя още една работилница за производство на галоши.
-Когато влезе, - казал мъдрецът - видях, че краката ти са в галоши, но не предполагах, че и главата ти е в тях!

сряда, 27 април 2011 г.

Котка на оградата

В ранно, ясно утро една котка се разхождала по оградата. А долу, в сянката на дървото лежал голям злобен пес, недоволен от дължината на веригата, с която бил вързан. Котката мижала на слънцето, лениво наблюдавайки с едното си зелено око как я следва сянката и, докато тя се е отправила по своите котешки работи. И изведнъж се натъкнала на охранен котарак, който също стоял на оградата и внимателно я наблюдавал.
-Пусни ме да мина! - помолила котката.
-Как ли пък не! - изфучал котаракът. - Това е моята ограда! Връщай се там, откъдето си дошла!
-Защо да се връщам назад, като трябва да продължа напред? - резонно се поинтересувала котката.
Но котаракът не пожелал да я слуша. Изсъскал и се хвърлил в бой. Няколко минути по оградата балансирало врещящо кълбо, от което във всички посоки летяла оскубана козина. След това кълбото се разделило и котката и котаракът паднали от различни страни на оградата.
"Мда! -помислила си котката, докато приглаждала настръхналата си козина и се вслушвала в страховития вой на кучето и писъците на котарака, попаднал между зъбите му. - Важно е не само умението да падаш на четирите си лапи, а и това, да падаш от правилната страна на оградата!"

Едгар Рис

понеделник, 18 април 2011 г.

Добрият пълководец

Когато трябвало да се установи на лагер в съюзническа територия, гръцкият военачалник Ификрат задължително го укрепявал с ограда от колове и ров. А на въпроса: "От какво се боиш?" отговарял:
-Най-лошото е пълководецът да каже: "Това не го очаквах!"

Плутарх "Изречения на царе и пълководци"

понеделник, 11 април 2011 г.

Не мога да разчитам на случайността

Цезар казал:
-Колкото повече победи имам зад гърба си, толкова по-малко трябва да разчитам на случая, защото никоя победа не може да ми даде толкова, колкото може да ми отнеме една загуба.

сряда, 23 март 2011 г.

Търговецът и златната рибка

Един търговец ловял риба на езерото. И извадил рибка - не обикновена, а златна.
-Пусни ме, добри човече, - проговорила рибата с човешки глас - ще ти изпълня три желания.
Търговецът обмислил внимателно предложението и казал:
-Пет! И си стискаме ръцете.
-Но аз мога само три - промълвила рибата.
-Четири и половина - предложил търговецът.
-Три - казала рибата едва чуто.
-Добре, добре, спираме се на четири. Съгласна ли си?
Този път рибата нищо не отвърнала. Тя лежала мъртва на дъното на лодката.

вторник, 8 март 2011 г.

Сила и слабост

Синът попитал баща си:
-В какво е силата ти, татко? По цял ден носиш на плещите си огромни дървесни стволове, а по нищо личи да си уморен!
-Така е. А силата е в безразличието. На мен ми е все едно какво дърво нося - дебело или тънко, късо или дълго, леко или тежко.

Владимир Танцюра