Провокирано от публикацията на Рая "Нямате пари? Малко крадете" :)Това се случило отдавна. Във времена, когато нито теб, нито баща ти, нито дядо ти още ги е имало на света. Тогава България управлявал цар Борис. Живеел в голям дворец в град Плиска. И като у всеки цар имал на служба придворен лекар. За него ще бъде и нашият разказ. Наричали го Василий, казвали, че е от гръцки произход. Бил учен и изкусен в работата си. Всяка болест можел да разпознае, за всеки недъг да изготви лек. При кого бил изучил лекарското изкуство ние не знаем, но сам за цял живот никого не обучил. Живеел сам като бухал в хралупата си и от всички пазел своите тайни. Даже слуги не държал, да не надничат как приготвя лекарствата, да не отнесат и троха от неговата мъдрост. Приличал на сандък със съкровища, заключен със здрав катинар. Но и за тази ключалка се намерил ключ.
Дошъл веднъж при лекаря глухоням момък, започнал да стене жално и да показва с ръце, че е готов да му служи за късче хляб. А лекарят Василий бил и скъперник в добавка. Взел момъка на служба. Мислел си, няма нужда да му плаща, щом е готов да работи за едната прехрана, а освен това каквото и да види и разбере не може да го разкаже на другите.
Лекарят не знаел, но ние знаем и вие ще узнаете. Живеел преди този момък Радомир в бедно рибарско селище край морето. Имал зорки очи, тънък слух и остър език. И от ум не бил лишен.
Още от детството си искал Радомир повече да види и да узнае. Отраснал и напуснал родното място. А когато пристигнал в Плиска и научил за лекаря Василий, веднага решил: "Това е работа за мен! Ако не успея да надхитря стария лисугер, значи нищо не струвам!"
Престорил се на глухоням и то така ловко, че при цялата си вещина лекарят не разпознал измамата.
Седем дълги години прослужил Радомир при лекаря Василий. Стривал треви, сушил корени, правел настройки от цветове. А когато метял пода и миел колбите, слушал и запомнял тайните рецепти, които лекарят си мърморел под носа. Нощем прелиствал дебелите книги в кожени подвързии.
Изминали още седем дълги години. Започнал Василий да го взима със себе си при болните. Доверил му се да пуска кръв, да слага пиявици, компреси да налага. Научил се Радомир болестите да познава, узнал коя от какво произтича и как се лекува. Така научил тайните на лекарското изкуство, със заключени съкровища се сдобил. А крепката, млада памет и светлият му ум ги приумножили.
За всичките четиринадесет години Радомир не произнесъл нито дума, нито веднъж не се издал, че живият звук от мъртвата тишина различава.
През това време отраснала дъщерята на цар Борис, Марина. Живото момиченце пред очите на всички се превърнало в красавица - бяла като сняг, румена като роза, ясно слънце в безоблачното небе.
Царят душата си давал за нея. От полъха на вятъра я пазел, желанията и предугаждал. А и всички в двореца я обичали, не само заради красотата и, но и за добрия и нрав.
Веднъж принцеса Марина се разхождала с приятелки в градината. Решили да играят на криеница и тя се скрила в гъст храсталак, така че никой да не може да я намери. Чакала да открият и не усетила как я оборил съня. Кратко поспала, слънцето едва успяло една мравешка крачка да направи. Но на бедата и толкова и стига! Събудила се друг човек. Главата и се въртяла, тялото - сякаш го трошат.
От този ден започнала да чезне принцесата. Алените рози на бузите и повехнали, ясните очи помътнели. Ту жар, ту студ я обземали. Все я боляла главата.
Лекарят Василий всякакви лекарства опитал. Нито едно не помогнало. Принцесата непрекъснато се влошавала. Вече и от постелята не се надигала, само лежала със затворени очи и стенела.
Царят обезумял от мъка. Лекарят не знаел какво да направи. А Радомир разпознал загадъчната болест, но се страхувал да не хвръкне главата от раменете му. Една дума да каже и ще разруши това, което градил четиринадесет години.
Захванал се Василий да приготвя нова отвара. Десет билки смесил, прах от девет редки минерала добавил. И после се замислил ... Какво да прави по-нататък?
Тук Радомир се решил. Приближил се до лекаря и започнал да показва със знаци. Докоснал темето, а после ушите си. Махнал капака на гърнето с отварата и започнал да жестикулира все едно казвал: "Излей я!"
Блеснали радостно очите на лекаря, разбрал знаците на помощника си. И в същото време злобно смръщил вежди, защото проумял, че младежът вече знае всичките му тайни.
"Е, нищо! - казал си лекарят. - Каквото е научил, научил! Така и ще умрат с него знанията, които е откраднал от мен. Та той е глух и ням. Кой друг може да разбере това, което е научил?!"
Излял Василий отварата и се отправил при царя.
-Разбрах какво измъчва дъщеря ти - казал му. - Има едно единствено средство, което може да и помогне ...
-Какво се бавиш тогава? - викнал царят.
-Почакай, царю! - отвърнал лекарят. - Това средство е като подхвърлена нагоре монета: от едната страна е здравето, от другата - смъртта. Никой не може да каже на коя от тях ще падне.
Заплакал цар Борис и казал:
-Да питаме дъщеря ми. Каквото тя каже, това и ще направим.
Царкинята даже не отворила очи, само прошепнала:
-Да става каквото ще! Повече нямам сила да търпя тези мъки! Повери ме, татко, на лекаря.
-Чу ли? - обърнал се царят към Василий. - Започвай!
-Думата на царя е закон! Но ми дай защитна грамота, че ако царкинята почине, няма да излееш гнева си върху мен.
-Ще ти дам такава грамота - съгласил се царят. - И още ще напиша, че ако върнеш живота на моето гълъбче, ще изпълня произволно твое желание.
Лекарят Василий винаги взимал немия слуга със себе си при болния, но този път му показал със знак да излезе. Двамата с царя останали в спалнята на царкинята и залостили вратата.
Василий и дал сънна отвара и зачакал да заспи дълбоко.
А Радомир по вита стълба се изкачил на тавана и през един отвор слушал и наблюдавал какво се случва долу.
Марина заспала толкова дълбоко, че изглеждала като мъртва. Василий взел остър нож и направил разрез зад бялото и ухо. Какво се показало? Огромен кърлеж се бил впил в мозъка на принцесата. Той я измъчвал ден и нощ.
-Ето - казал лекарят на царя - причината за болестта на дъщеря ти. Пропълзял е в главата и през ухото, когато е заспала в градината. Дръж се царю! Сега ще се реши ще живее ли дъщеря ти.
И Василий приготвил клещи да извади кърлежа. Но отгоре се раздал глас:
-Спри, учителю! Така ще я погубиш!
Вцепенил се царят и ръката на лекаря с щипците сякаш окаменяла. А гласът отгоре продължил:
-Не се страхувайте! Аз съм слугата на лекаря. Чуй какво да направиш, Василий! Накали до бяло игла и я забий в коремчето на кърлежа. Челюстите му ще се разтворят и крачетата му ще отслабнат. Тогава го вади.
Лекарят това и направил.
Царкинята веднага започнала да се връща към живота. Спяла дълбоко, както и преди, но дишала равномерно и на бледите и бузи се появила руменина.
Лекарят затворил раната, намазал я с благовонни масла и я превързал с чисто платно. После казал на царя:
-Сега и е нужно само едно лекарство - спокоен сън. Не я будете, докато сама не се пробуди.
И двамата тихо излезли от спалнята.
На следващия ден царкинята се усмихвала. На по-следващия поискала да яде. А на третия станала от постелята.
И наредил царят да извикат лекаря и неговия слуга.
-Думата ми е твърда като елмаз. Кажи какво желаеш в отплата и ще го изпълня.
-Нареди да убият слугата ми!
Помрачило се лицето на царя.
-Поискай нещо друго! - казал той. - Дадох ти твърда дума, но до постелята на дъщеря си се заклех, че ще наградя и слугата ти. Вие двамата бяхте като крилата на една птица, която върна живота на детето ми.
-Царю, имам грамотата ти! - настоял лекарят.
Тук напред пристъпил Радомир.
-Позволи ми и аз да кажа нещо, царю! Знам, че Василий няма да отстъпи. Той иска смъртта ми. И ти не можеш да не сдържиш своето обещание. Да направим така: лекарят да приготви отрова и аз ще я изпия, но ако оцелея, аз ще приготвя отрова и искам той да я изпие. Така ще бъдат изпълнени и двете ти клетви.
-Съгласен съм! - казал царят, а наум си помислил: "Жалко и за двамата, но няма какво да се направи! Който излезе жив от това изпитание, значи е най-изкусен в занаята. Той и ще бъде царски лекар."
Сутринта Василий донесъл отровата, която варил цяла нощ. Пред очите на царя Радомир изпил чашата до дъно. Изпил я и попитал лекаря:
-Колко ще живея?
-До вечерта ще си мъртъв! - злобно отвърнал той.
-Довечера ще дойда - засмял се Радомир - и ще донеса отрова за теб. А ти, царю, заповядай на домочадието си да не доближава до вратата и прозорците на стаята ми. Смъртоносни ще бъдат даже разредените пари от отровата ми.
Василий заскърцал със зъби:
-На залез слънце няма да те има! Няма да ми се наложи да пия отровата ти.
-Жал ми е за теб, учителю! - засмял се слугата отново.
Когато слънцето се скрило зад хоризонта, Радомир се явил пред царя.
-Жив и здрав съм, царю! Сега гледай! - казал той и взел една празна чаша от масата. - Ще я напълня с отрова, за която няма противоотрова, защото не е отрова.
С тези думи Радомир напълнил чашата от фонтана, който бълбукал в центъра на залата.
В този момент вратите се отворили и влязъл лекарят.
-Проклятие! Ти си разпознал отровата ми и си успял да я обезвредиш.
-Така е! Ненапразно бях твой ученик!
-Но не забравяй, че аз бях твой учител! Да премерим сили за последен път.
-Аз не искам смъртта ти, както ти искаше моята. Ето какво ще ти кажа. Ако разпознаеш отровата, ще бъдеш спасен. Ако не, ще умреш от първата глътка. Вземи!
И Радомир му подал чашата.
Василий я поел и побледнял. Отровата нямала нито цвят, нито мирис. С трепереща ръка поднесъл чашата към устните си, отпил и паднал мъртъв. Страхът го убил!
Така свършил този спор.
Радомир станал придворен лекар. Много години проживял, много хора изцелил. И оставил след себе си трима ученици, на които предал всичко, което сам знаел.
9:53
Gloxy-Floxy
